Привет читателю !

Ако случайно или не си попаднал на тази страница, то трябва да знаеш, че това е една завладяваща приказка. Малко необичайна приказка, която не започва с „Имало едно време…”, просто защото е приказка в реално време с герой от плът и кръв в съвременна България. Трябва да знаеш, че както всяка приказка, така и тази на моменти ще бъде тъжна, унила и дори в безизходица, но не забравяй, че всяка приказка рано или късно е с щастлива развръзка, която ще зависи от всеки от нас.

Повода да започнем нашата приказка на светлия 3-ти март е абсолютно същия, поради който празнуваме днешния празник – свободата. Свободата да избираме, свободата да се наслаждаваме на живота, свободата да обичаме и бъдем обичани, свободата да бъдем градивни и добри, свободата да помагаме, свободата да се смеем или плачем, свободата да се усмихваме…само една единствена дума, а ни дава толкова много в живота.

В нашата приказка ще става въпрос за свободата на група млади хора да получат шанс в живота, да бъдат приети от обществото и да им бъдат дарени усмивки, с които да посрещнат всички трудности и пречки в живота си, независимо от трудните им детски години и лошото начало на техните лични приказки. Героите на нашата приказка са все още деца, които по стечение на обстоятелствата прекарват тинеджърските си години в държавни институции – домове за деца без родителски грижи, възпитателно учебни интернати и други специализирани институции за деца, които поради една или друга причина са станали дом на нашите герои.

Глава първа от приказката започва с разказ за родолюбието на нашите герои в едно китно градче сгушено в Родопите, където се помещава ВУИ „Ангел Узунов” – първото в страната възпитателно училище-интернат или както в близкото минало плашеха децата с разпространеното название „ТВУ”. Нашата задача в днес и в бъдещите месеци е да покажем на теб драги читателю, че това не е мрачната страна на земята, а напротив – това е място пълно с бъдещи герои, на които не са им необходими меч и щит за да направят докарат приказката до щастлив край, а само усмивки. Усмивки, който да са израз на подкрепа и мъничко внимание, дарени от сърце.


Започваме с една статия от бивш възпитаник на училището, написана по повод 3-ти март 2010 година.